В далечни времена, в една красива страна живеел момъкът Калос. Той имал необикновено занимание – да вижда във всичко светлинка. С времето това се разчуло и когато хората срещнели Калос, често го заговаряли на тази тема.
– Има ли светлинка в големия и студен камък?
Калос се усмихвал широко и трепетно отговарил:
Щом в мене има светлина,
навсякъде огравя тя.
-Но камъкът е студен и твърд, къде му е светлината?
Тогава Калос извадил един жълт тебешир от торбата си, нарисувал красиво слънце върху камъка, широко се усмихнал и добавил:
Слънцето красиво погледнете,
и вашите сърца стоплете
и камъкът тоз час,
ще стане скъпоценен дар за вас,
с малка светлинка ще ви дари,
да станем всички по-добри.
Така си живеел Калос, като винаги намирал начин да види във всичко светлината. От къде му била дошла тази дарба, никой не знаел, но всички виждали неговото непринудено щастие и безгрижие.
Веднъж едни деца отишли в къщата на Калос да го посетят. Не били ходили дотогава там. Когато стигнали до вратата, видели табела, на която имало надпис: “Слънчевата къща на Калос”. Усмихнали се и прекрачили прага. В двора имало няколко пчелни кошера, много цветя, лешникови дървета и малка зеленчукова градина. Всичко било много добре подредено, дотолкова, че децата много внимателно стъпвали, за да останат невредими и най-малките тревички. .
Не след дълго преминали през целия двор и стигнали до малката къщичка на Калос. По всичките ѝ прозорци имало цветя, а точно до вратата като верни стражи били пораснали няколко слънчогледа. Децата почукали на врата, за да проверят дали Калос си е вкъщи. Не след дълго се чул звънкият му смях и радостното тананикане на някаква песен.
Калос отворил вратата, много се зарадвал на изненадващите гости и любезно ги поканил да му погостуват. Децата влезли и веднага усетили много приятен и нежен аромат и нетърпеливо попитали Калос на какво ухае така хубаво. Калос се усмихнал и им казал с внимание:
Тук, мили деца,
ухае на светлина!
Децата много се учудили – досега не били чували, че светлината си има ухание, но това, което помирисвали, било наистина много приятно.
Калос поканил малките си гости на чаша чай от рози с лъжичка мед. Аромат бил чудесен, но този на светлината доста повече вълнувала децата. Те много искали да разберат от къде идва.
Калос усетил тяхното желание и след като изпили топлата отвара, той ги завел в своята работилница. Какво ли изработвал той в нея? Дали тази работа го правила толкова усмихнат и щастлив? Децата си задавали тези въпроси, докато вървели, защото харесвали щастието на Калос и неговото добро сърце. Не след дълго стигнали до малка постройка с много прозорци и цялата заобиколена с красиви рози. На вратата имало надпис “Работилничка за светлинки”. Кой ли работел вътре? Светулки или други създания? Все по – интересно ставало на децата. Точно преди да отвори вратата, Калос се спрял и се усмихнал широко.
В моята работилничка за светлинки,
ред и чистота цари,
нека влезем с чисти ръце
и с топли чувства в нашето сърце.
След като всички били готови за влизане, Калос открехнал вратата, но в стаята нямало нищо особено – една маса, стол, дълга линия и много добре подредени шкафове. Но наистина било много чисто.
-Прощавай, Калос, но не разбираме от къде идва това ухание на светлина, тук има съвсем обикновени неща. Как правиш светлинки? – казали децата.
Мили деца,
уханието на светлина
се крие и в най-малките неща.
В погледа не децата се четяло неразбиране. Разбира се, това не помрачило усмивката на Калос, защото и в трудностите имало светлина според него и то много специална.
В моята работилничка за светлинки,
цялата природа радостно твори.
Слънцето със своите лъчи,
живот на всичко ще дари.
Цветята ще разцъфнат,
плодове ще зреят,
птичките на клона радостно ще пеят,
а пчелите работиливи със добрите си сърца,
от царството на светлината ни даряват с блага.
Нежно ще докоснат всяко цветче,
пчелен восък сръчно ще направят те,
в пчелните кутийки мед ще съхранят
и мен с този светъл дар ще ме дарят.
От пчелния восък правя малка светлинка,
слънчев дар от природата е тя.
След тези думи Калос извади едно парче восък от белия скрин и децата разбраха от къде идва уханието, щом се докоснаха до восъка. Калос го взе в ръце, постави го на масата и внимателно го раздели на няколко части – направи един правоъгълник, един триъгълник. Взе правоъгълната форма, сложи памучен фитил и започна съвсем внимателно да навива свещта, сякаш тя е най – нежното цвете. Разбира се, той не преставаше да се усмихва. Очите му светеха, сякаш събираха цялата дъга, а по нея пристигаха най – хубавите слънчеви приказки, които Калос спотайваше във всяка свещичка. Той вярваше, че много ценно всяка свещичка да разкаже хубава слънчева приказка, с която да припламне в човешките сърца надежда и нещо красиво.
Децата вече знаеха повече за Калос. Сега разбираха малко по-добре защо той вижда във всичко светлина. Калос беше свещар. Той се беше любувал на топлите лъчи на слънцето, на уханните цветя, на пчелите, които докосваха всеки нежен цвят, на неуморното им трудолюбие да създадат пчелен восък и мед. Калос искаше да се включи в тази слънчева приказка, да я продължи, затова един ден взе парче восък, обгърна с него един памучен фитил и направи първата си свещ – така той вярваше, че продължава пътя на светлината – от голямото слънце към едно малко слънце под формата на свещичка, в която е събрана цялата природа.
Децата пожелаха Калос да им разкаже слънчева приказка. Той се усмихна и им каза, че следващият път, когато му гостуват, ще продължат.
A вие, когато помиришете своята свещичка от пчелен восък, може да усетите аромата на светлината. А когато я запалите, опитайте да чуете слънчевата приказка, която е спотаена в нея. Във всяко пламъче припламва надежда.